Добрите хора обичат всички, но трябва ли и да ги харесват?

От Милена Динкова, консултант по успешни връзки

Една приятелка ми разказа следната история: веднъж, съвсем неочаквано за нея, жена, която си вървяла по улицата, се прибилжила до нея и й казала: „Вижте, не ви познавам, но просто никак не ви харесвам.” И отминала.

След като установих в кръстосан разпит с приятелката ми, че жената не е страдала от психично заболяване (за това си има признаци, нали знаете), попитах моята близка как се е почувствала тогава. Каза ми, че в началото й е станало много неприятно... Но после по някакъв странен начин започнала да чувства уважение заради честността на онази жена.

Замислих се и разбрах какво има предвид: иска се смелост открито да изразиш реалните си чувства в нашето общество, в което правилата на любезността понякога ни се натрапват на всяка цена.

Всъщност всички ние често изпитваме усещания като на приятелката ми и жената от улицата. От собствената ни преспектива има няколко вида хора:

 

Такива, с които веднага установяваме приятен контакт.

 

Такива, които запачваме много да харесваме с времето.

 

Такива, които в началото веднага сме харесали, но с времето – не чак толкова.

 

Такива, с които добре се разбираме, когато има известна дистанция помежду ни, но не можем да изкараме дълго време в състояние на голяма близост с тях.

 

Такива, за които не можем да си дадем сметка защо точно не ги харесваме, освен че те ни натискат бутоните по грешния начин.


Много хора, които се оказват нехаресвани без особена причина от личности в обкръжението си, имат склонност да си обяснават ситуацията по следния начин: другият трябва да им завижда, да ревнува някого от тях, да е несигурен човек с прецакан характер, да е кисел по принцип и т.н.

Моето обяснение не е чак толкова черно-бяло.Тъй като личната ми философия е такава, че човек трябва да има любов в сърцето си към всички хора – независимо познати или непознати, смятам, че различията не са причина да мразим някого. Може и да не разбираме защо не „мелим брашно” с въпросния човек, но тъй или иначе бихме могли да го обичаме братски.

Но какво всъщност представлява тази любов към ближния, трябва ли да се мъчим да харесаме въпросния човек такъв, какъвто е? Необходимо ли е да се опитваме да обърнем отношението си, дори когато самото му присъствие ни причинява главоболие?

Според мен това да харесваме някого е по-скоро логично решение, което вземаме след известна оценка на човека – ние решаваме да го харесваме, когато видим, че той/тя заслужава нашето уважение и/или привързаност.

И макар че можем да обичаме ближния (понеже той е човешко същество, също като нас), това не означава, че ще усещаме въпросният човек да заслужава уважението и привързаността ни.

Когато чувстваме, че някой не заслужава уважението и привързаността ни, ние често се мъчим да не обръщаме внимание на това, само и само да го/я обикнем, както си мислим, че правят добрите хора. Искрено се опитваме и опитваме и накрая започваме да усещаме вина, защото не можем. Дори намразваме въпросния човек, защото ни кара да се чувстваме по този начин.

Толкова е трудно да оценим някого като достоен за уважение, ако наистина не сме направили опит да го опознаем или ако човекът просто не ни е интересен.

Но понякога самите мнения, действия, начин на живот на другия са в противовес с това, което за нас е скъпо и важно. Например, вие сте израсли в семейство, в което никой не е пушил и сами много държите на здравословния живот като полагате всякакви усилия да живеете правилно според това, което съвременната медицина твърди. А се оказва, че колежката на съседното бюро е страстен пушач. И не само това, но нейната представа за хубава шега е да се присмее на непушачите като на скучни, досадни и неразбиращи удоволствията на живота хора.

В такъв случай става въпрос, че непушенето (и в обратния случай пушенето) е нещо, което е част от нашето Аз, нещо, което всъщност определя кой съм като човек. Да харесаме другия означава да се откажем от нещо, което ние ценим като скъпо парче от себе си. Дори самата мисъл за другия човек е заплашителна, защото изглежда като атака срещу нашето Аз. И няма чак такова значение дали другият действително е заплаха или не. Докато имаме поне малко инстинкт за самосъхранение и докато си представяме, че той може да омаловажи или унищожи нашето Аз, ние няма да го харесваме.

Накратко казано: това, което ние не харесваме у някой друг, говори много за това кои сме ние и къде точно се намираме по пътеката на живота си.

Като казахме това, искам да уточня, че няма доказателство, че колкото повече опознаваме някого, толкова повече ще го харесваме. Понякога, колкото повече опознаваме другия, толкова по-малко го харесваме.

Аз, лично, не вярвам на хората, които твърдят, че харесват всички. Те или лъжат себе си, или лъжат другите. Може да вървят по света като хипнотизирани от своята собствена идеалистичана фантазия... Докато всички сме ученици в училището на живота (каквито сме) винаги ще има учители, които не харесваме, дори да усетим това нехаресване само за момент – просто такъв е животът.

От моя опит аз съм открила, че любовта към ближния, когото не харесваме, е истинска, когато е по-скоро хладна и рационална. Тя идва от знанието, че всеки има право на съществуване по начина, по който сам си го избере или направи, без това да означава, че ние нямаме право да изберем да сме щастливи по съвсем друг начин.

 

От авторката:

 

Електронна книга „49 стратегии за успех с мъжете и връзките”

 

Тренинг-семинари и лекции


I'm in a dialog