Защо се съмнявате в себе си? И защо почти всички други също не си вярват...

От Милена Родригес, консултант по успешни връзки


Срещала съм заможни бизнесмени, които не могат да се насладят на успеха си, защото вместо да се фокусират върху задачите и целите си, те постоянно се тревожат какво другите мислят за тях и се чудят как да получат одобрение.

Други талантливи хори имат също толкова добри идеи като заможните бизнесмени, за които споменах, но постоянно отлагат да действат за осъществяването на плановете си. Затова нямат и наполовина същия успех.

Говорила съм и с хора, които мечтаят да имат собствен бизнес, но просто нямат самоувереността да напуснат сигурната си – и отегчителна – работа.

И не на последно място някои от нас се оплакват от пристъпи на тревожност, които ги връхлитат без причана и ги правят сковани и измъчени.

Подобни на тези истории могат да се  чуят по различни поводи и от различни хора. Изслушвала съм стотици такива оплаквания. Изглежда, че никой не е пощаден... Но пощаден от какво?... От липсата на достатъчно себеуважение, от негативната представа за себе си, от досадния гласец в главата си, който непрекъснато критикува.

Чести заблуди за самочувствието и самоуважението

Преди да дам моето обяснение защо толкова много от нас страдат от липса на себеуважение, бих искала да опровергая широко разпространените заблуди за това какво представлява високото самочувствие и доброто мнение за себе си.

1. Онези от нас, който могат да бъдат харктеризирани като „много наперени” или които имат „твърде голямо самочувствие”, са хора, на които им липса себеуважение. Това са личности, които се опитват да убедят себе си и другите в стойността си, без самите те да я чувстват. Липсата на себеуважение е резултат на ограничаващи убеждения, свързани с Аз-концепцията, като например „Аз не се справям достатъчно добре”, „Аз не съм важен”, „Аз не съм достоен и заслужаващ” или „Аз не съм способен”.

Хората с истинско себеуважение нямат нужда да убеждават никого в стойността си. Те знаят, че се справят достатъчно добре и че са важни и нямат потребност от одобрението на някой друг, за да се чувстват добре в кожата си.

2. Липсата на себеуважение не е характерна само за „неудачниците”. Едно психологическо изследване, проведено зад Океана, прави това доста очевидно. Анкета сред изпълнителните директори на компании с капитал от милиариди долари показа, че те имат следния страх: „Някой ден ще разберат, че не ставам и ще ми отнемат всичко.” Тоест възможно е да бъдеш успешен по обичайните критерии (много пари, добра работа или собствен бизнес, да получаваш големи хонорари, ако си в артистичните професии, да си постигнал всичко, което искаш) и все пак да ти липсва себеуважение. В подобен случай проблемите със себеуважението се проявяват като критичен гласец в главата ви, който прави на пух  и прах постиженията ви... като усещане, че не заслужавате целия този успех... като страх от отхвърляне и нуждата да получите одобрението на другите.  Всички тези прояви, които вгорчават удоволствието от успеха ви, са симптоми за липса на достатъчно себеуважение.

3.  Не всички хора, на които липса себеуважение, са неспособни да се справят.  Колко добре ще се справяте зависи не само от убежденията, свързани с Аз-концепцията, но и от оснаналите  убеждения за живота, които храните. Едно изследване, отново проведено в САЩ, сред хора с противообществени прояви, показва, че те хранят същите негативни убеждения, свързани с Аз-концепцията,  като тези на изпълнителните директори. Разликата е, че изпълнителните директори вярват, че „това, което ме прави важен и справящ се, е да бъда успешен (по критериите на обществото)”, докато затворниците вярват, че „това, което ме прави важен и справящ се, е никой да не ме хване като правя неща, които другиге не могат да направят... или да съм член на банда... или да не се подчинявам на никакви правила.”

Но защо липсата на себеуважение е така разпространена?

Въпросът, които може би си задавате сега, е: защо толкова много хора имат негативни убеждения за самите себе си? Защо почти всички, с които общувам, хранят убеждението „Аз не се справям достатъчно добре”?

Ето и обяснението: почти всички наши убеждения, свързани със себеуважението – и позитивни, и негативни, се формират в първите шест или седем години от живота ни като следствие от отношенията, които сме имали с тези, които са ни гледали -  в повечето случаи това са родителите ни.

Истината е, че повечето родители обичат децата си и искат най-доброто за тях. Така че къде се объркват нещата?

На първо място, повечето родители си нямат и идея, че децата им формират убеждения на базата на случки, които обикновено не изглеждат вредни.

Но дори и родителите да знаят това, на тях им е много трудно да се откажат от неподходящото си поведение спрямо децата, защото рядко осъзнават конфликта, който съществува между това, което искат те като родители и това, което децата са способни да разберат и направят в ранните етапи от развитието си.

Родителите, понеже са възрастни хора, обикновено искат тишина – децата никога не са тихи и дори не могат да разберат защо някой толкова много ще цени тишината.

Родителите в повечето случаи искат домът им да бъде чист и подреден – малките деца въобще не могат да разберат концепцията за „чистота”.

Родителите искат да се сяда на масата, когато обядът е готов и преди да изстине – децата в този момент почти винаги правят нещо, което е далеч по-важно за тях и не искат да спрат да го правят, когато родителите ги извикат.

Иначе казано, родителите искат децата им да правят неща, които те са неспособни да направят на стадия на развитие, на който се намират. Мама и татко желаят невръстното им дете да се държи като малък възрастен.

Ако очакваме децата ни да „правят нещата правилно”, тогава е неоходимо да им обясним какво според нас е „правилно”. И може да се наложи да обясняваме нещо много пъти на едно дете на възраст под седем години, преди то наистина да го разбере. Освен това трябва да сте наясно, че има някои концепции, които малките деца просто не са в състояние да схванат, каквото и да правим.

Тук въпростът не е дали децата често не искат да се подчиняват на родителите си. Просто децата като стадий на развитие са неспособни да изпълнят повечето очаквания на родителите си (и възпитателите си в детската градина).  Единственият важен въпрос е как родителите реагират, когато децата не правят това, което мама и татко им казват да правят.

И понеже много малко майки и бащи ходят на курсове за родителски умения, а повечето от тях си носят убежденията от собственото детство, техните реакции спрямо децата  варират от раздразнение до гняв и тормоз... и всичко възможно по средата.

Кой е въпросът, който децата задават постоянно?

Много просто – въпросът е от една думичка и тя е: защо?

Децата си знаят, че  не притежават отговорите.  Те често си казват: когато порасна, ще мога да правя едикакво си... Децата си мислят, че техните родители знаят всичко и имат всички възможни отговори.

Всъщност детето разсъждава така: ако родителите ми не харесват това, което правя и не са доволни от мен, сигурно имат голяма причина за това. Значи аз не се справям достатъчно добре, за да получа одобрението им. Или пък: ако не мога да получа вниманието им, значи не съм важен. И освен това: ако винаги трябва да правя това, което те искат от мен да правя и много рядко ми се отдава да правя нещата, които аз искам, значи аз съм безсилен.

Иначе казано, децата формират убеждения за самите себе си като се опитват да си обяснят поведението на родителите си, изказванията им, тона на гласа им и израза на лицето им... във всяка една минута.

Важно е кажем, че много рядко само една единствена родителска постъпка или изказване води до изграждане на убеждения у децата – било то позитивни или негативни. Само когато нещо се прави или казва много пъти, децата го възприемат като убеждение. Сякаш те си нашепват: защо това продължава да се случва?

Родителските клишета водят до проблеми със себеуважението

Някои от фразите, които родителите често и по навик изпозват, са се превърнали в клишета на детското възпитание в нашето общество. Ето няколко примера:

-          Колко пъти трябва да ти казвам?

-          Никога ли не чуваш какво ти се говори?

-          Какво не ти е наред?

-          Ти просто трябва да си глупав/ непохватен...

Какво ли означава за едно дете на пет-шест години да чува отново и отново тези фрази, изречени с гняв и разочарование?!

 

Ако имате ограничаващи убеждения, придобити по този начин, те ще отразяват на всичко във вашия живот. Ето какво ви препоръчваме за тяхното отстраняване:

 


I'm in a dialog