Как да реагираме, когато се сблъскаме с трудни хора?

От Милена Динкова, консултант по успешни връзки

Обикновето, когато се сбълскаме с трудни хора, не можем да устоим на изкушението да скочим веднага в своя защита. Лекотота, с която се въвличаме в словесни дуели, е психологически остатък от „културата на честта”, която ни е позната от миналото – помислете само, че всички сме израсланили с романа „Тримата мускетари” като деца. Но не е само това - по време на еволюцията ни като вид, мозъкът ни се е развил така, че веднага секретира адреналин, който ни кара да скочим, за да се защитим. Неандерталският ни порив да поправим несправедливостта се задейства автоматично и ни кара да си мислим, че, ако не го сторим, ще страдаме от горчива загуба. Внезапността на реакцията „аз или ти” или „аз или те” пречи на по-интелигентия и по-ефективен подход.

Обикновено след като сме свръхреагирали, съжаляваме, че сме повели чак толкова люта битка – или поне в един момент започваме да се съмняваме в първоначалната си реакция. Емоционалното ни поведение е предварило разумното обмисляне.

Няма човек, който в днешно време (когато няма пещерни мечки и съблезъби тигри зад всеки ъгъл) да започне скандал със случаен човек на улицата. Но ако някой се блъсне в нас, настъпи ни или по-друг начин ни притесни, нашата първа реакция е да се вцепеним, да се впусне в скандал или дори бой или да избягаме. По същия начин, първата ни реакция, когато някой труден човек ни засипва с манипулациите си, е да се борим „до последна капка кръв”. Веднага започвате да си мисилите: „Мога да да се опълча на това безумно, обидно поведение.”

Твърде бързо скачаме и заемаме защитна позиция, когато се чувстваме обидени, защото сме развили хиперчувствителност за нашата репутация в очите на другите. Прекаленият фокус върху статуса ни ни вкарва в борби и игри за доминация и власт – качества, които мислим, че ще ни издигнат в очите на другите. Нуждата да поддържаш определен статус е по същество примитивна и неандерталска. Този автоматичен ламтеж за статус ни кара да изпадаме в ярост и да загубим представа за по-големите си цели като например да запазим работата си или партньора в живота си. Искаме да докажем, че ние сме правите – но ако го направим гневно и нетолерантно, това може да съсипе важните ни цели. Доминацията не е лошо нещо, но не е и неоходимост.

Не искам обаче да кажа, че всеки чувства внезапният подтик да скочи и да изпадне в ярост като форма на самозащита. Някои хора се вцепеняват, когато са изправени пред критика, като казват на себе си: „Аз трябва да бъда над критиката”. Временната парализа в отговор на физическа заплаха може преди хиляди години да ни е спасявала, но по време на вербална атака едва ли ще ви помогне да излезете от положението.

Затова е добре е да разбирате откъде идват вашите реакции да се биете, бягате или да се вцепенявате, когато, без да го търсите, някой ви въвлече в противоборство. Със сигурност, трябва да отстоите себе си, но най-добре е да го направите, без да настоявате, че вие трябва да сте над всякакви такива неща. Затова напомнете си за истинските си цели: да пестите времето си, енергията, неприятностите и да минавате леко през живота.

Можете да научите повече за парвилните и най-важното – лесните, подходи да се справяте с трудни хора на лекцията за негативните личности и ситуации.


I'm in a dialog