Какво наистина означава да си дете?

От Милена Динкова, водеща на лекцията „Как да възпитаваме децата си”?

Детството е един много особен период от развитието на човека, когато все още психиката му не е формирана, така както при възрастния. Защо при хората има толкова дълъг период на детство? Малкото антилопче се ражда и след няколко минути вече е изправено на крака и може да тича. А на човека му трябват 20 години (дори вече се приема, че социалното детство продължава до 25 години и нагоре), за да стане самостоятелен и сам да си изкарва прехраната. Нещата са несравними. Човекът е биологичният вид на тази планета, който има най-дълго детство (спрямо средната продължителност на живота). Каква може да е причината за това?

Ние като биологичен вид не сме нито най-силното животно, нито най-голямото, нито най-бързото, нито пък чуваме най-силно и не виждаме най-далеч. Има много видове, които ни превъзхождат със своите физически качества. Защо тогава човекът е видът, който владее тази планета? Защото той притежава качество, с което превъзхожда всички останали... това е неговата много усложнена, много усъвършенствана психика. Всъщност продължителността на детството, която имаме, е заложена у нас от природата, за да се развие именно най-важното ни биологично предимство - нашата психика. Така че първите месеци и години от живота ни са период, в който се развиват различни психични качества (например умения за боравене с предмети,  логичско мислене, въображение, реч, социални умения и т.н.) и това става лека-полека, качествата се натрупват едно след друго.

Детето има много неща, които трябва да изгради в психиката си постепенно, докато други способностти са просто вродени. Когато детето се появява на бял свят, то има напълно оформена лимбична система. Това означава, че може да чувства така, както чувства възрастният човек. Всички емоции са налице от самото ни начало като същества – гняв, тъга, радост, страх, болка, разочарование, ентусиазъм, страст и т.н. Те са развити дори още в зародиша. Но когато едно дете се ражда, то няма развито логическо мислене – липсва му именно качеството, което ни отделя от животните и ни прави доминиращ вид на планетата. Логическото мислене се развива чак някъде към седмата година. Съществуват едни първи седем години на формиране и не случайно се казва, че те са най-важните. Преди да достигне училищна възраст, детето може да чувства всякакви неща, но не може да си ги обяснява така, както зрелият човек. Детските възприятия са доста изкривени (от гледна точка на възрастния). Например, ако майката на едно бебе е в стаята и си играе с него, то чувства радост и се усеща обичано, защото получава внимание от нея. Когато тя не е там, то чувства гняв и тъга. Бебето няма способността да си обясни, че майка му е отишла да приготви храната му и всъщност през това време се грижи за него. Единственото, което разбира, е - майка ми е тук, значи ме обича, аз съм щастлив. Или нея я няма, значи аз съм изоставен и тя не ме обича. И аз мога да загина, щом нея я няма. Това са много мощни емоции, които буквално връхлитат децата. На дълбоко ниво, вътре в себе си, те знаят, че тяхното оцеляване зависи от родителите, от големите. Затова са изключително привързани към тях и силно притеснени, когато мама и татко ги няма или пък реагират по някакъв начин негативно спрямо детето.

Малкото същество си знае, че не може да прави много неща, някак си разбира, че е на такъв етап от развитието си, когато много функции у него не са развити. Не случайно децата казват: когато порасна, аз ще стана еди-какъв си, ще мога да правя еди-какво си. В тяхната представа възрастните могат всичко, те изглеждат като богове, сякаш никога не могат да сгрешат. Така че, ако възрастните правят нещо спрямо детето, което му причинява болка и тъга, то решава, че вината е в него самото, че то не се справя достатъчно добре. Малкото човече няма разсъдливостта на възрастния и неговата логическа интерпретация на ситуацията. Един възрастен може да си каже –  този човек, който сега реагира негативно спрямо мен, е ядосан днес, нещо го е подразнило, но това може да няма няма нищо общо с моята личност. Детето обаче не мисли по този начин, просто няма способността за това. И с напълно развитите си чувства, но при липсата на обяснение, то често се озовава в своеобразен емоционален лабиринт, от който не знае как да излезе. Влиза например в цикъл на болка, в цикъл на лошо чувство спрямо себе си и т.н.

Кой е виновен, ако някой е расъл нещастен?

Чия е всъщност отговорността, че човек има определен тип детство, а след това и определен тип проблеми в любовния живот, в работата си или в други области? Много клиенти казват – родителите ми са виновни, те трябваше да бъдат по-образовани, по-зрели, да имат по-добри родителски умения, за да не страдам аз сега. Истината е, че дори да имаш много добре обучени родители (днес бъдещите майки и бащи могат да посещават родителски курсове) и те да правят доста неща правилно, винаги трябва да помним, че детството е един специфичен период от развитието ни. В него децата така или иначе ще преживяват своите конфликти, дори и при най-любящите на практика родители. Разбира се, ако са на лице добри родителски умения и майката и бащата знаят как да покажат любовта си на детето така, че то да я чувства на своя език, това ще му помогне много. Но пак няма да е детство, напълно лишено от конфликти, от семенца, които по-късно могат да покълнат в някакви негативни ситуации. Просто защото такава е спецификата на детството.

Разбира се, когато родителите са доста неумели, това си има своите последици. Уви, повечето са такива, не защото са лоши хора, а защото да бъдеш родител никак не е лесно. Не съществуват университети за родители, да не говорим, че до съвсем скоро дори нямаше курсове за подготовка в тази област. А и самата наука за детското развитие, особено в най-ранните му и значими стадии все още е доста млада. Така че дори и да са много добронамерени, хората наистина не знаят как да постъпват при отглеждане на детето си.

Допреди някакви си 50-60 години в световен план единственият начин на възпитание е бил авторитарният, в който се предполага, че родителят винаги знае най-добре, а детето не може да прецени какво е подходящо за него самото. Сега, бих казала от съвсем скоро, в България се говори за това, че то може да заявява собствените си нужди. Не бива да бъде принуждавано да си ляга в определени часове, да яде определено количество храна или да носи определен тип дрехи. В добронамереността си някои родители правят доста сериозни грешки като налагат са на детето си действия, за които са смятат за уместни.

 

За да знаете кога трябва да се наложите на детето си и кога то може да реши за себе си (дори да е бебе), заповядайте на лекцията „Как да възпитаваме децата си?”

 

Най-новото от „Успешни връзки”: препарат за психичен баланс при децата


I'm in a dialog